Три класически случая: Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев

По време на тържествата, посветени на най-примитивните догми на социалистическия реализъм в българската литература, се случва нещо изключително - настъпва разцветът на епическия роман. В този контекст изпъкват три значими произведения: "Тютюн" (1951), "Железният светилник" (1952) и "Иван Кондарев", който започва да се пише през 50-те години и е публикуван по-късно, между 1959 и 1964 година.

Фактът, че българският роман от средата на XX век успява да се утвърди като водеща жанрова форма след период с ограничени успехи, както и появата на шедьоври в тази област, които не само игнорират наложените "естетически" правила, но също така ги оспорват, представлява истинско чудо. Това доказва, че литературата и изкуството могат да процъфтяват независимо от социално-историческите условия; те притежават свои собствени закономерности за развитие. Литературата функционира като автономна сфера на духовната свобода и предлага алтернатива на обществото.