Разговори от изпуснатия влак

Не е ясно защо паметта реши отново да се върне към забравените истории от миналото. Вероятно тези разкази са идвали в неподходящи моменти, когато не съм бил готов да ги разбера или запиша, или пък съм бил зает с други събития и съдби. Оставял съм ги "там", уж само за кратко, след което постепенно съм ги покривал с нови преживявания. (Или може би паметта сама го е правила - тайно и независимо от мен?) Единствено стихотворенията никога не съм оставял настрана - прекъсвах всичко, докато успея да уловя вдъхновението им.

Образите, които изследвах в онези трудни времена, героите на шокиращите "частни случаи", често бяха груби и жестоки, объркани и замърсени; някои дори окървавени. Странното е, че точно те смятах за належащи - не си позволявах да ги пренебрегвам или оставям "в резерв". Може би причината беше, че виждах как обществото бърза да заглади тези теми и да забрави. Имах мъчителната амбиция да предотвратя това...

Сега пред мен стоят множество симпатични образи от пропуснатите ми сюжети и вероятно никога няма да намерят място в книга като другите произведения. Но историите им - подредени (или по-скоро размесени) от паметта - съдържат достатъчно мъдрост, истина и доблест, за да бъдат представени на светло. Понякога те изглеждат напълно невероятни, шокиращи или абсурдни. Защото животът е много непредвидим автор - когато му хрумне идея, той я записва без грижа дали ще бъде приета сериозно.