С лице в мравуняка. Стихове

Снощи влязоха в градината и ми казаха звездите:
"Други тук седяха преди теб,
други гласове в росата екнеха и в друг завет
други ни обичаха... Ти кой си?"
Снощи облак скри небето, плака дъжд и грейна месецът.
И видях как розите като дечица
в празнотата на душата ми с кървящи ириси надничат.
И видях с воали бели да горят божурите,
зърнах обред в кръг магичен - свещ в ръка, която пали
ламъче като победа,
и съзрях врати с обкови сред атлазени градини,
и девойки с устни-бисер и мъже сред бранна слава
и дворци, и трон под лаври,
и беди, и пустош...

После се втвърди мигът и вятър връхлетя над мене
с гняв на просяк, който безответно
по вратите ми е хлопал в слепи нощи..
Нямах сила да избягам, ни да тръгна срещу него; нямах
думи-истини - да скърша упоритата си болка;
нямах даже злост в сърцето - към огледалата
на съновиденията камък да запратя
и на миналото тягостната маска да разбия...

Снощи пих в градината си, пях и плаках.
Стичаха се в нищото сълзите ми,
докато в плача ми, като в питане без отговор,
се разби небето... И прозрях:
вярвал съм като слепец в звездата си, а тя
никога за мен не е изгрявала!