С лице в мравуняка. Стихове

Снощи влязох в градината и звездите ми проговориха:
"Други са стояли тук пред теб,
други гласове ехтели в росата, а други
са ни обичали... А ти кой си?"
Облакът скри небето, заваля дъжд и месецът се показа.
Забелязах как розите, като малки деца,
с кървящи ириси надничат от празнотата на душата ми.
Видях божурите да горят с бели воали,
а също така забелязах магически ритуал - свещ в ръка, която запалва
лампичка като символ на победа.
Съзрях врати с орнаменти сред атлазени градини,
млади жени с устни-бисер и мъже сред славната борба,
както дворци и трон под лавров венец,
така и страдания и опустошение...

След това моментът стана тежък, а вятърът връхлетя върху мен
като разгневен просяк, който безуспешно е хлопал по врата ми през тъмните нощи...
Не успях да избягам или да се изправя срещу него; не притежавах
истински думи - за да преодолея упоритата си болка;
нямах дори злоба в сърцето - към огледалото на мечтите
да хвърля камък и да разбия тегобното минало...

Снощи прекарах време в моята градина, пях и плаках.
Моите сълзи потекоха към нищото,
докато във вслушването ми без отговор небето се разби... И осъзнах:
вярвах слепешком в собствената си звезда, а тя никога не е светила за мен!