Вълшебни приказки от средновековна София (чаршията на златарите)

Събраните тук приказки произлизат от моето семейство. Далеч назад в историята, предците ми са били златари в София, но по-късно са били принудени да напуснат града и да се установят в Чеканчево. След Освобождението те се завръщат обратно на мястото си. Тези истории са предавани през поколения – от майка на дъщеря и внучка, а последният им слушател бях аз. Баба ми Светозара знаеше много от тези стари разкази, съществували още когато градът носел името Средец. В обществото я смятаха за неграмотна жена, тъй като не можеше да чете и пише на новобългарски език; обаче църковнославянският беше лесен за нея и тя познаваше литургичните текстове наизуст. От нея научих житието на Св. Пимен и Св. Никола Нови, както и историята за Алексея Човека Божий; запомнил съм „Кървава кошуля“, „Александрията“ и омилията „Ходене на Пресвета Богородица по мъките“. Оказа се, че късновизантийските романи и поп Пею са били първоначалните ми вдъхновения. Към тях добавям собственоръчно събраните приказки тук. Както в книгата ми „Длета и ружи“, така и във „Вълшебните приказки от средновековна София“ представям занаяти фолклорни традиции, които рядко получават внимание от изследователите на народната култура. С това отдадам почит към социалния слой, откъдето произлизам; неговото духовно наследство става все по-ценно за мен с времето. И тъй като останах единственият любител на това наследство, желая да предложа тези невинни разкази на младите хора без далечни спомени – надявам се те да полюбят града Средец, вторият Багдад.

Владимир Свинтила