От небе до небе

От древни времена човекът е поглеждал към небето, за да предвиди какъв ще бъде денят му. С очи отправени нагоре, той търси закрила от бурите и светкавиците или се радва на слънцето и полета на птиците. Дори когато е принуден да се укрие в нивата под натиска на лошото време, вярването му в собствените сили надделява над всяка религиозна надежда. Не че животът му не е важен – загубата на зърното го тревожи много повече... И пак с надежда поглежда нагоре, желаейки ясното небе. Надеждата за дъга също носи утеха; щом тя се появи, денят отново ще блесне ярко. Младите двойки бързат да преминат под нея за късмет. Според народно поверие обаче ако момче мине под дъгата, то става момиче и обратно… Но никога не съм чувал такова чудо да се случва там. Когато дъгата грейне, птиците запяват наново и реките им пригласяват с шумоленето си. Възможно е някои от тях да са изчезнали - кой ли би ги броил? Небето продължава да ги привлича така както хората обработват земята си. Дори когато човешката глава е наведена сред покрусени растения и унищожения хляб - мечтата остава: стремеж към височината! Този копнеж не e нов; той произлиза още от началото на света вероятно. Човекът винаги е измислял свои божества и идоли, а след това в душата си изграждал криле за тях — оформял ги от камък или мрамор.
С тези криле до нас достигнаха богове като Ерос – любовта, Хермес – търговията и Виктория – победата...
Легендите за Икар и Дедал също произлизат от митологията; човечеството постоянно търси пътища към небесните висини и най-накрая намира своята цел. За нас българите Майстор Манол стана част от нашия дух - все още усещаме неговото присъствие при ковачницата докато изработва крила от сребро със замисъл те да го понесат над джамията... Когато гледаме Балкана редом с орлите виждаме него как завива триона пояса си около крилете…
Какво величие представлява този български дух!
Какво безсмъртие!
Любен Овчаров