Добре дошли в Америка

Отдавна не изричам нито дума. Всички около мен са свикнали с това, включително майка ми и брат ми.

Татко вече го няма, затова не мога да предположа какво би помислил. Може би щеше да каже, че е наследствено. В нашето семейство много неща се предават от поколение на поколение. Няма начин за избягване - традицията продължава по права линия.

Може би мълчанието винаги е било част от мен. Преди споделях думи, които не бяха истина - твърдях, че слънцето грее дори когато вали дъжд; описвах овесената каша като зелена поляна с вкус на пръст; казвах, че училището е подобно на ежедневното потапяне в непрогледен мрак и постоянно държане за парапета.

Спрях да говоря в момента, когато растежът вътре в мен стана прекалено голям. Бях убедена, че не мога да говоря и същевременно да се развивам.

Възможно е някога да съм била лидер сред другите. Хареса ми обаче идеята да сложа край на това положение - толкова много хора зависеха от мен и толкова мечти трябваше да реализирам. Можех просто да кажа: "Пожелай си нещо от мен", но реализацията им беше извън моите възможности.

Наистина ли?

Дните и нощите сякаш са едни и същи. Тишината размива контурите на всичко около нас и придава видимость като мъгла - можем спокойно да я наречем здрач или както ни харесва.

Татко вече го няма... Споменах ли? Аз съм виновната страна тук.