Езикът и литературата в епохата на глобализацията

Когато Карл Ясперс излага тезата си, че след Втората световна война започва „световната история като единно повествование на човешката тоталност", той изглежда случайно обявява основополагащи принципи на глобализацията. Кризата на европейския хуманистичен проект след войната, не само в Германия, открива нови перспективи и форми на съвместност с различни мащаби. Според Ясперс това ново начало бележи края на определен тип история - вероятно хегелианска - и означава пълното единение на човешкия род, „планетарно единство" и запълване на всяко пространство: „вече няма 'вън'." Светът се затваря; настъпва безпрецедентно равнопоставяне между индивидите и цялото човечество: „Всички важни въпроси стават глобални проблеми; съдбата на всеки е свързана със съдбата на целия род." Изразени чрез традиционния хуманистичен дискурс, тези идеи предлагат потенциални основи за процеса, който по-късно социолози, икономисти и историци нарекоха глобализация.

Тук става дума за принципи като непрекъснато глобално пространство, както хомогенизиране (така и разнообразие) сред народите и етносите в него, взаимозависимост между световните търговски и финансови мрежи, а също така политическите, социалните и етически конфликти навсякъде по света. Особено значимо за променящото се разбиране за литературата е уточняването на пространствените граници - вече не съществува понятие за „вън"; светът е достигнал своите възможни пределы. Това прави невъзможна всякаква дистанция или гледна точка отвъд него. Словата на Ясперс подсказват, че новата история и нейното разказване ще зависи от нищо извън рамките на човешкия опит. Човечеството най-накрая се е обединило в своя доскоро необятен дом земята , която сега заключила врата зад себе си.
Огнян Ковачев