Избрани произведения Т.12: Бивалици III. Небивалици

В живота няма нищо, което да е безвъзмездно, макар че не винаги осъзнаваме това. Когато преминеш през опасностите, започваш да ги гледаш от разстояние и вече само като спомен. Звуците на експлозиите стават все по-тихи, а задушливият аромат на мъртви тела отслабва. Обличаш чужда чиста униформа и белезите от миналото са заличени. Наоколо цари коварна тишина, която запълваш с рутинни ежедневни нужди.

Според Вера Мутафчиева в нейния труд "Бивалици" има моменти, които не могат да бъдат обяснени; те трябва просто да се прочетат. Такъв е случаят с описанията й след бомбардировката на София на 10 януари 1944 г., както и с бягството на жителите; със домашната помощничка Наста и силното впечатление от срещата с първите войници на Червената армия във Велико Търново. От същия род е и разказът за красотата и звучността на френския език, който открила благодарение на своя учител Андре Жирар - „Признавам: той бе моето единствено филологическо образование.” След това тя споделя как десетилетия наред печели прехраната си “с въртене на думи”, но е убедена, че нямаше да владее майчиния си език така добре без обучението при Жирар.

Професор Богдан Богданов казва под тих тон: Вера Мутафчиева не се вписва в общоприети модели; тя може дълго време да понесе две различни идеи едновременно само ако те взаимно оспорват своето значение. Това важи особено за опитите й - между несигурните реалности в живота и по-очевидните истини относно собственото й битие; между фактологията и изкривяването чрез писане; между исторически монографии и романи с историческа или съвременна тематика. Разбира се, когато попадне пред тези двойки концепции, тя успява умело да ги интегрира - например смъртта на Сталин влиза в личния контекст раждането на дъщерите й или измислени романни истории стават част от действителността около нас.