Мечта отвъд долините; Гранитна вода; Стената

Дълго време мечтаехме за върха. След множество лишения, безкрайни бюрократични пречки и обиди - да достигнеш само на 200 метра от него и да се обърнеш назад - заради приятел, който очаква твоята помощ! Някой измисля болест, друг бавно изкачва скалите, трети... прави чай...

Смятахме алпинистите за величия, а всъщност те бяха наши хора. Те търсеха недостатъците на ръководителя с цел да унижат любовта ни към Христо – останал завинаги там горе. Всички твърдяха, че са близки до Проданов, но само Людмил смело продължаваше нагоре, знаейки какво го чака в „зоната на смъртта" - без палатка или завивки при този студен вятър и 42 градуса под нулата – той мислеше за теб, мен и нас.

В дългите часове той не си позволи да помисли за себе си или да предаде приятеля си – което е толкова типично за нас. Изкачването бе трудно и свързано със загуба – желана и печална! Веднага след това идва театралната скръб последвана от забрава и невиждан възторг в София. Клюките набираха сила; някои осъзнават колко лесно ставаш герой по жълтите павета на столицата. А докато в равнинния софийски свят Людмил страдаше от глупостта на определени хора, единствено той защити Христо.

НЕ СТЪПИ НА ЕВЕРЕСТА И СЕ ВЪРНА ПО-ГОЛЯМ ОТ НЕГО!

Еверест трябваше да съществува – заради нас! Той представлява важността на великите мъже като доказателство както за самите тях така и относно върха!
Приемах Людмил като светец. Други желаеха част от славата му без да разбират как истинските хора могат ясно да различат ценните неща от повърхностното. „И този ли написа?" питаха след първата му книга. Но именно неговият раница съдържаше място не само за вещи , но също така чувства; той сподели с нас живота си чрез поезията си — цялото очарование на Източния свят.
Само Людмил успяваше искрено да връзва котките на своето сърце; другите просто ги прикрепяха към замразените си пети… Спали месеци наред в една палатка; срещали го случайно навън задавайки въпроси какво точно се случило "горе", а той знаеше колко страшно може би е било "отдолу" — затова мълчеше и запазваше собствената истина между себе си.
Защото истинският поет никога няма лоши намерения!
Беше силен човек с нежна душа едновременно; пишеше стихотворения с мъжка стойност подобно на живота около него.
Страдаше от човешката природа но никога не проклинаше никого.
Споделяше щедро както правят големи личности—неговата музика топлеше нашето същество а стиховете му ни вдъхновяваха.
Радвахме се присътствието му сред нас но гледахме на него основно като героя покорил Еверест незнайки че над всичко остава Човекът — притежаващ тази магнетична усмивка борещ се постоянно със собствени несъвършенства; през топлия април дори не подозирахме какво ще стане после…

Неговият ум беше бистър а действията зад него откровени.
Само той разбираше стойността дадена дума—за това прие земята със широко отворени очи . Знаеше как точно можем дa бъдем защитавани докато ние самостоятелно нямахме сили!
Нямаше власт която можеше потисне устрема му нагоре!

На последния свой маршрут по Камилата остави отпечатък върху скалите: обещания , усмивката , добротата работила винаги у него оставайки във вечността …

ЗА ДА ИМАМЕ КОГО ДА СРАВНЯВАМЕ ЗАВИНАГИ!”

АЛЕКСАНДЪР СТЕФАНОВ