Моят път в айкидо

Добромир Друмев започва своята кариера в бойните изкуства през 1975 година с джудо, а по-късно, през 1979 г., се запознава и с карате. Той е носител на шести дан по Айкикай и преподава в клуб Зендокан, както и в Центъра за следдипломна квалификация на НСА. Отговаря за теоретичната, методическата и техническата подготовка на треньорите по айкидо в България. Паралелно изучава и яй-джуцу под ръководството на Сенсей Секигучи Комей (10-ти дан) от Мусо Дзикиден Ейсин-рю.

Друмев е съавтор, заедно с проф. Д. Кайков и Е. Германов, на първото методическо пособие по айкидо у нас – "Специализираната психофизическа подготовка в бойното изкуство айкидо", както и на редица научни статии. През 2017 г. публикува книгата "Размисли на сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства", последвана от "Бойни изкуства – архивите говорят №2" през 2018 г.

Всеки човек възприема света по уникален начин; има моя истина и твоя истина, читателю, но съществува също така Истината! В тази книга ще споделя своята версия относно развитието на айкидо в България от 80-те години до днешния ден - ще разказвам за случките, които са ми повлияли лично или които просто съм наблюдавал; това включва моят житейски път и хората около мен - онези личности, които допринесоха повече или по-малко за напредъка на айкидо у нас. За мен всичко това представлява смисълът зад живота ми.

Както преди джудо имало разговори за джу-джуцу, така векове преди появата на айкидо сме свидетели как се обсъждало айки-джуцу. Пътят към тях обхваща целите древни техники джуцу.
Наистина между джу-джуцу и айки-джуцу има много повече общо отколкото между модерното джудо и настоящото айкидо. Ако разгледаме техниките при тези две дисциплини като цяло, можем да видим основните различия във философските принципи зад тях.
Много хора считат че айки-джуицу е висш метод спрямо джуцу именно защото произлиза от благородниците; затова майсторите му често подчертават сходствата между своето изкуство και кен-дзуцуу — изкуството със сабя — което само себе си определя като благородно занимание . При практиката й празната ръка символизира остротата катана.

Подобен мотив присъства още от самото начало: японците вярват ,че историята нa айкито не зависи oт чуждестраннo влияние , a китаецитe нямат отношение към него . Според легендите то възникнало още през XIII век ,по времето nа eпохaтa Камакура , чрез усилията нa известният самурай Mинамиoto Йошимицy(или Йошицuуе), брат бo оръжие c монах-войн Бенкеи . Ако приемем тази легенда зa истинска , значи айкито e чистосърдечно японско наследство зa елита ; докато джи́–жужутсу позволявает dâбравявамити обикновени воини...