Сънят на сенките (второ допълнено издание)

В моята памет се разхождат много души, както живи, така и мъртви.

Съществува реален свят, в който ние съществуваме и се движим. Има и задгробна действителност, където според твърденията обитават мъртвите.

Но в моята памет всички – живи или починали – имат равни права. Те взаимодействат помежду си: ръкуват се, разговарят, споделят нежности или дори конфликти – жив с мъртъв, мъртъв с мъртъв, жив с жив.

Аз също общувам с тях без да усещам разлика. Това е надеждата ми: смъртта не е край, а само врата към нечия памет; място където ще мога да бъда наравно със здравите...

**ЗАБРАВАТА Е ПО-СТРАШНА ОТ СМЪРТТА**

Скъпа Яна, все по-малко утешителни думи мога да ти дам за бъдещето на нашата страна. Разбирам все по-добре колко от бедствията ни произлизат не само от материалната ни несигурност. Престъпността, алчността и лицемерието са проявления на духовната ни пустота. Всички тези недостатъци водят до истинската причина за нашата бедност.

Проблемът не е нов; той има дълбоки корени в миналото. Ти знаеш добре колко важен е култът към покойниците за опазването на историята на древните цивилизации – без пирамидите нямаше да познаваме Египет; гробовете на траките бяха единствено свидетелство за техния живот.

Почитането на предците показва увереност у народа относно неговото бъдеще. Когато една общност няма визия напред - тя забравя своите загубени членове.

Замисли се кой народ би бил такъв? Как стоят нещата с гробовете на българските ханове и царе? Къде са надгробията на Паисий Хилендарски или Левски?

Как може старинните тракийски могили да останат непокътнати докато българските следи изчезват? Нима сме погребвали умрелите си като животни?

Отговорът вероятно ще шокира мнозина... По света гробищата са красиви места — сравними с градовете жива хора — но у нас те изглеждат занемарени и запуснати.

Древните римляни вярвали в добродетелността при смъртта; те учели поколения чрез примерите от живота на починалите си близки.

Ние обаче често зачеркваме спомените веднага щом някой замине завинаги — оставяме без следа!

И как можем тогава да очакваме уважение от другаде? След като самият ние пренебрегваме наследството и паметника най-великолепните личности сред нас?

Не знам какво предстои за България… Но осъзнавам едно: забравата представлява много по-голяма опасност отколкото самата смърт.

Ще ти разкажа истории за достойни индивиди които вече ги няма физически тук между нас...