Погали Земята, Господи

ЗНАЕТЕ ЛИ КОЛКО ДЪЛГОВЕ
ОСТАВЯМ ВЪВ ЖИВОТА?

Ще светя във червено и във гроба си.
А всъщност знаем,
че мъртвият не вижда друга светлина
освен червената – печатът на позора му.

Тука – не можах, но
отсега ви обещавам:
Оттатък всичко ще платя.


ТАКА И ВСЕ НЕ СТИГАМ ДО МОРЕТО
солта му се събира в очите ми
вече толкова години.
Душата ми превърна се във мида,
залепнала на пръста на безкрая.
Душата ми – дете на Океана!
Плува само, докато сънува.

Като всички миди.

ДВЕ ГОДИНИ СА...

На Стоян

И отново – сбогом, мое момче,
ще се видим пак след година.
Ти ще препускаш своите бели коне
толкова много луни...
И ще проблясват в съня ми
сребърно-бели копита...

Ще запазя от хляба, ще запазя от виното,
ще запазя звука на местата,
по които някога минахме,
ще прибера пак дълбоко пуловера,
с който навън ме завиваше,
и острата ножица,
с която подрязва косите ми.

Препускай, препускай, мое момче,
а аз ще броя
десетки студени луни
в моята дълга мъртва година.
Така ще има какво да си кажем, когато –

Когато...

Когато видя подковите бели,
после звездите в ръцете ти,
и как ме завиваш с пуловера,
и как подстригваш косите ми,
и как отново запяха местата,
по които някога минахме.

Боже, Боже,
дошли са трите години...