Травматургия

На пейка преди обед двама разговарят. Един пенсиониран съученик разсъждава на глас, без да се обръща към другия. Умората от тежкия труд на мечтите го преследва до смърт – всеки път попада в един и същи пуст град. Напразно се опитвал да открие дома си, а чувството за загуба на адрес винаги го будело внезапно от сън. През нощта мизерната му памет била като размазан образ – подписал се е с името си и как продължил напред в тъга, подобно на абсорбираща гъба, докато мастилото не искало да изсъхне. Всичко било разбито и нямало логика между причината и следствието. Липсата на хронология подкопавала лошата памет (паметта е присъдата за съвестта). Миналото изглеждало като ребус с произволни интерпретации. Желанието му било веднъж да бъде това, което никога не е бил – без разум и ограничения, без страхопочитание към знаците по пътя; ала всъщност той най-много се боял именно от познатото. Солидарността между хамелеоните била остаряло понятие, осъзнал късно - но както казват: по-добре никога отколкото късно. Често забравял защо поглежда часовника си.