Безразличният. Роман

Миналото има навика да ни настигне в моменти, когато си мислим, че сме се отървали от него завинаги и сме го забравили. Вътре в нас обаче съществува едно малко дяволче, което с усърдието на архивар събира точно онези неща, които смятаме за излишни. Как можем да се освободим от тези записки без да си навредим? Как може човек да пише за теми, които желае да остави зад гърба си? Късно разбираме, че единствено това, което укриваме пред самите себе си, е истински ценно за разказване. (Всичко останало е просто занаят.) Дяволчето нетърпеливо чака момента, в който ще успеем да пробием бариерата на белезите и ще започнем да разглеждаме затворените образи на страхове и позорни провали. Но срамът остава немия свидетел. Искаме да потъваме в чувството на вина без действително да се замесваме или поемаме миризмата на нашето минало; без желание за детайлно преразглеждане на ежедневното саморазрушение. Тази ситуация носи болка и руши луксозната ни забрава. Но нима именно самонараняването вдъхновява творческия процес? Така мазохизмът става мярка за автентичност...