Силвена. Роман

Когато оставаше сама, след като изгледаше телевизия и слушаше радио, Силвена изпитваше отвращение от глупостта и малокултурието, с които бяха залети хората в България. Често размишляваше за безкрайността на вселената и за преходността на човешкия живот, както и на всичко около нея – тревите, дърветата дори камъните, които се смятаха за вечни. Планината и дъждовете също взимаха част от тях. И макар че процесът беше много по-бавен при скалите, те все пак се рушаха с времето. В сравнение с краткото човешко съществуване обаче те бяха значително по-устойчиви към рани и смърт; а Силвена често си мислеше - може би именно затова те притежаваха повече човечност.

Тя наблюдаваше околния свят, анализираше случки и спомени свързани с посетителите си и непрекъснато задаваше въпроса защо всичко това е така? Защо хората са станали толкова алчни и ненаситни за пари? Защо проявяват жестокост един към друг? Трупането на богатства сякаш нахлува в душите им без задръжки; често забравят да виждат какво друго има освен възможността да заграбят или присвоят нещо - независимо от цената...