Аутопсия на една любов

На третия такт, с глухо и загадъчно звучене, Жоро контрабасът започна да свири: осмина... пауза... осмина... пауза, две осмини… пауза. Това беше "Болеро" на Рабел.

Бени се наклони към микрофона, постави флейтата до устните си и от тях зазвуча безкрайната мелодия, която сякаш произлиза от нищото - мистериозна, сладострастна и топла като испанска нощ. Тя носеше в себе си непозната опасност и тъмна страст; имаше магическо заклинание и предчувствие за нещо непреклонно – нещо което дебне с мрачно предупреждение. Мелодията бе горда, без промени в тона, повтаряйки се тържествено от всеки следващ инструмент. Постепенно тя ставаше все по-силна и зловеща; ритъмът на барабанчето изостряше звука си докато всичките инструменти не се обединиха в мощно форте – екзалтирани и обречени. Накрая всички изпълнители избухват във финала с единствената ужасяваща модификация на това страховито произведение, където мелодията, ритъмът и тактът синхронно пронизват черната дупка на безкрайното нищо.