Бетонната фея

Романът на Иво Беров разглежда търсенето на един древен и вечно присъстващ образ, дълбоко закодиран в съзнанието. Това е стремежът към жената. Към Бетонната фея. Срещите с нея и разминаванията.

„Срещнах това същество.
И написах история за него. Всичко в нея е истина. Нейното име е „Бетонната фея“.
Тази фея е жена – красива, странна, добродушна, любвеобилна, милостива, състрадателна, омагьосваща и пленителна; тя притежава всички тези качества едновременно. Точно така я описаха онези, които са имали контакт с нея. Но никой освен мен не обърна внимание на техните думи.
Видях я и усетих нейното присъствие. Ще използвам една остаряла дума за чувството си – възлюбих я. А тя не споделя моите чувства; нейният живот има друга цел тук – да завърши света.
Моите писания представляват молба към това същество: да отложи края на света поне докато аз живея; да му даде още шанс - може би трийсет или четиресет години... Или десет (не знам колко време ми остава).
Да остави мрежата от причинно-следствени връзки непокътната малко по-дълго време, защото ако се разпадне всичко ще бъде унищожено - смазано, разбито и опозорено по най-различни начини.
Защото ние сме нищо… абсолютно нищо.

***

На базара хората се блъскаха помежду си с недружелюбни погледи и нездрав блясък в очите имаше навсякъде около тях. Преминах през тамошния хаос по пътеката до спирката на трамвай номер седем. От западния изход до спирката има приблизително 500 метра открит терен и точно посредата му срещу полицейското управление се намира кафене. Там я видях пред кафенето или поне тогава реших така; учудих се как успявам да я срещна именно там, след като знаех че рядко посещава подобни места. Сега предполагам повече вероятно е била пред самото полицейско управление вместо пред кафенето — но това остава само подозрение.
„Това ти ли си? Не мога да повярвам! Откога не сме се виждали! Дай ми целувка! Къде беше толкова време? Защо не ми звънna? Липсваше ми страшно много!“ — такъв разговор между нас нямаше.
Не можехме да изразим подобни изблици на радостност по този начин; вместо това просто стояхме мълчаливо известно време един срещу друг.. След което тя ме попита какво правя...
— Какво правиш? — запита тя.
— Познай! Знам че много добре познавала!
— Чакай малко… Хм… Погледни ме…
Притесних се при думите й – трудно ми беше да гледам директно в очите й когато сама поиска това от мен,
Но иначе бих могъл безкрайно дълго да задържа погледа си върху очите й."