Големите надежди

– Къде се беше, малка маймунко? – попита мисис Джо, като удари с крак. – Кажи ми веднага къде си била, докато аз страдах от страх и притеснения; в противен случай ще те извадя от ъгълчето ти, дори да сте петдесет пиповци и петстотин гарджъровци!
– Бях на гробищата – отвърнах аз от мястото си, плачейки и потривайки се.
– На гробищата! – повтори сестра ми. – Ако не беше моята намеса, вече щеше да си мъртъв. Кой те е гледал с две ръце?
– Вие го направихте – казах аз.
– А защо според теб? – извика тя.
– Не знам – проплаках аз.
– Аз зная! – каза сестра ми. – Знам, че никога повече няма да постъпя така. И още нещо: откакто си се родил, нито веднъж не съм свалила тази престилка. Не само че съм жена на ковач (на Гарджъри), но също така съм твоя майка!
Но аз просто гледах тъжно огнището и игнорирах думите й. Защото пред мен в светкавиците на горящите въглища изплуваха образът на беглеца с веригата на крака, загадъчният момък, пилата и ужасната клетва заради която трябваше да извърша кражба в собствения си дом…