Дуински елегии

„Дуински елегии“ представляват един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, написан от Райнер Мария Рилке в замъка „Дуино“, разположен близо до италианския град Триест и над плаващите води на Адриатика.

През зимата на 1912 г. поетът започва да композира своя поетичен цикъл именно там. В градината на замъка той усеща неустоима творческа сила: Първата елегия го осветлява като внезапно прозрение. С нея той открива едно лирично свидетелство за уязвимостта на човешкия живот. В „Дуино“ Рилке създава първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която възнамерява да бъде кулминацията на целия цикъл:

Някога, облян в жестоко осъзнаване,
ще запея – тържествена похвала към благосклонните ангели.

Поетът завършва своите елегии цели десет години по-късно – през студения февруари на 1922-ра година, който прекарва вдъхновено в кулообразния замък „Мюзо“, мрачна сграда от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подкрепян от меценати, които се грижат за всичките му нужди – включително свещи, писалище и храна сервирана веднъж дневно – Рилке работи усърдно върху творбата си, която счита за повече от просто стихосбирка; Елегиите са неговото наследство и изразяват поезия "насочена към сърцето".

След шестгодишното затишие между 1915-а и 1921-ва година, когато светът страда от войни и разрушения, Рилке пише дълги писма изпълнени със скръб, задавайки основополагащи въпроси относно живота: От какъв мрак произлизаме? Кой мрак ни поглъща след краткия ни престой тук? Какво ни свързва с безкрайната вселена? И какво точно правим тук? Какви задачи имаме?

„Дуински елегии“ биват публикувани през 1923 г. от издателството „Инзел Ферлаг“ в Лайпциг.

Настоящият сборник представя блестящ превод направен от Кирил Кадийски — изключителен майстор на художествения превод и сам признат талантлив поет у нас и зад граница. Изданието съдържа десетте елегии плюс шестнайсет допълнителни стихотворения на Рилке. В приложението са включени фрагменти от "Писма до един млад поет" (преведени от Мария Енчева) както и откритията му във "Флорентински дневник" и "За поета", преведени благодарение на Бисерка Рачева.

Кой би чул моя вик сред множеството ангели,
ако въззвикам? На кой милосърден херувим
би могло моето сърце да се отвори –
без мигом да попадне
под властта му мощна? Нали красотата предизвиква
страха... Ужасът остава понякога т bearable,
когато тя ни радостява — сякаш нехайно пропускайки
да унищожи всичко около... Всеки ангел носи ужас!
Ох! По-добре да останем тихи —
нашият мрачен плач оставяме незабелязан.
На кого можем да зовем помощ?
Не при ангелите… нито пък при хората…
И дори прозорливците знаят вече
колко сме беззащитни дори у дома си,
в света толкова натоварен със смисли...
Из „Първата елегия“

* * *
Родният ми крик –
кой бог ми го даде! –
не спира никога
дори край Лета.
А щом сред умрелите
мак вкусвал бил аз,
сам ще рони мелодий
сред бездните черни.
Лицето във водата,
макар че размазано,
си остава чисто човешко.
В два свята само -
между двойния плен -
гласът остається вечнен.
    Из “Сонети към Орфей”

* * *

СТРАХ
В гора опустяла птичи звук звучи;
безсмислен - все пак чува се този звук:
той вися като застинал миг под небесната покривка над гората опустяла.
И именно този звук носи всичко:
земята изглежда сякаш немота проявила;
небето зее празнотворчески яма;
нова минута трепери несигурно ,
мълчи потискана , бледа - сякаш знае ,
че сама смърт дошла навреме ;
изход няма."