Непрокопсаниците

„...Трябва да се подчертае, че леля ми Рози беше наистина изключително красива жена и всеки мъж, който е имал интимна връзка с нея, печелеше особено уважение в селото.

В разцвета на красотата й младите и привлекателни смели мъже редовно черпеха дядо ми, предизвиквайки го да пият заедно в опит да спечелят одобрението му и така да станат желани кандидати за зетьове (тъй като той нямаше никакво уважение към мъжете, които не можеха да понасят алкохол), което обикновено завършваше с тяхното силно опиянение.

Когато ракът започна бавно да унищожава тялото му - иначе стегнато като училищен инструмент - дядо ми започна често да прекратява пиенето си, заради кръвопролитие в тоалетната и така не успя да присъства на сватбата на любимата си дъщеря.

След погребението на баща си - нашия ненадминат пияч - леля Рози реши да замине с неизвестен мъж и се установи с него в далечната столица. Това причини голяма тъга у местните млади момци, които явно бяха предопределени да страдат от любов към други по-малко красиви жени.

Отново всичко красиво или напускаше селото ни, или се разбиваше на парчета.

Ясно е, че леля Рози не желаеше особено хората от родното място да я свързват с Рейтвердегем; избягването на селото с непознат партньор вероятно я караше да се чувства сякаш е избягала от смъртта.

По време на рядките ѝ посещения молихме съпруга ѝ никога повече да не паркира скъпата си кола пред дома ни. Бяхме бедни и никога не сме били различни от това положение, но носехме бедността си гордо.

Спряната пред входната врата шикозна кола приемахме като лична обида и ни ставаше неудобно при мисълта как местните ще помислят, че има успешни Ферхюлстовци…“