Остайница

„Читателят попада в централната част на кръвните отмъщения в Албания, където смъртта е постоянен спътник и плодовете никога не узряват. Подобно на произведенията на Исмаил Кадаре, книгата разглежда важни патриархални теми за тези райони и размишлява върху отсъствието на Бога у човека.

Тази завладяваща и въздействаща книга заслужава сериозно внимание, тъй като вярвам, че притежава способността да възвърне човешкото у нас.“

ВЛАДИМИР ЗАРЕВ

Романът ни въвежда в суровия Канун на Леке Дукагини, който все още владее изолирани области на Балканите. В него жените стават заклети девици, приемайки мъжка идентичност чрез рязане на косите си и обличане с мъжки дрехи. Кръвните конфликти между фамилиите са ежедневие; любовта е равносилна на смъртта, а жената се оценява колкото двадесет вола – нищо повече. Честта се измерва с „два пръста над челото“. В този патриархален свят смъртта почти постоянно присъства във всеки дом. И това не е митология, а реалност, която е само 600 км от България. Тази истина не ни е чужда; тя представлява нашата собствена действителност – история за човека и изборите му с последиците от тях.

Книгата запознава читателя с Бекиа – момиче със силно желание да бъде син за своя баща, който мечтал за момче. Какво можеш да направиш, за да станеш син? Грешка ли е опитът да избягаш от смъртта? Неправилно ли е да следваш страстта дори ако цената включва живота на друг? Това е разказ за човечеството отвъд пола: извън определения като "син" или "дъщеря", "мъж" или "жена"; той събира гнева и милостивостта Божии в своето 21-грамово същество.

Произведението e написано в постмодерен стил „поток на съзнанието“, което води читателя назад към миналото и напред към настоящето по начин подобен на приливна вълна. Всичко необходимо от читателя е просто да се отпусне и позволи себе си свободно да бъде носен до самия край - ако изобщо такова повествование може да има финал."