Свободен до неправдоподобност

Рашко, човек на тишината и самотата, намираше писаното слово за жизненоважно, подобно на въздуха и храната. В продължителната си агония то му даваше опора и придаваше смисъл на ежедневието му. Трябва да уточня, че Рашко не се бореше със смъртта чрез словото – той всъщност черпеше живот от него. Както Сизиф мъкне своя камък, така и той го обработваше по страниците без никакви заблуди или надежди; с трагична самоотверженост на обречен човек, който нито може, нито желае да избяга от съдбата си. [...] След смъртта си Рашко ни изненада. Запазените текстове в неговия архив разкриват как внимателно е наблюдавал обществено-политическите събития у нас и колко дълбоко е преживявал историческите промени; той се е стремял да реагира на всяка една от тях. Причините защо не е публикувал своите размисли остават загадка след смъртта му; можем само да гадаем за това. Вероятно не е искал да участва в многогласието от мнения и коментари около себе си.

Георги Величков