Лаконично небе

„Лаконично небе“ е значима творба в литературното наследство на Иван Пейчев, публикувана през 1967 година и сега излиза в своето второ издание.

С времето нищо от важността й не е избледняло – тя остава интимна изповед на един неспокоен дух, който успява да предаде същината на живота като болка и причина за вдъхновяващи прозрения. Сложният характер на чувствата, които поетът споделя, произтича от дълбоките преживявания в душата му, изпълнена с стремежи и терзания; именно те носят тъгата, която напира отвътре.

Намирайки убежище в малък град, Иван Пейчев често се уединява край реката, пускайки „книжни кораби“. Както самият той отбелязва: „Истинските тъжни / и страшни кораби / откриват Америка.“ Те символизират дълбокото познание за света. В затворения кръг на своята невероятна чувствителност той строи мостове между себе си и хората. Неговите стихотворения за любовта, морето, есента и Калофер са силни признания – разширена метафора за тъга и уморена надежда. Поетът безкрайно обича есенните залези и постоянно пише за тях; те най-добре отразяват неговия вътрешен свят.

Иван Пейчев потапя се в светлата меланхолия на тези моменти от деня. Те му помагат да се свърже със себе си - той общува с есента като с живо същество.

Поетът уверено защитава правото си да размишлява самостоятелно върху истинското значение на живота. При нашата първа среща през далечната есен бях впечатлен от неговата уникална артистичност – усетих мощта на едно човешко творчество без егоизъм. Осъзнах какво означават словосъчетанията „всеотдайност“, „обреченост“ и „неподкупност“. Тогава Иван ми сподели вярването си: „Не можем без поезия! Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас.“ Според него животът ще бъде лишен от смисъл без поезията; невъзможно е да си представим свят без нея. Това са думите на родения поет – човек избрал изкуството като своя единствена съдба...