Градината на епилога. Поема

Четенето на „Градината на епилога" напомня за един важен аспект от херменевтичната философия - връщането към предсократиците. Марангозов не се определя като философ, само защото стилът му не е дискурсивен. Въпреки това, както в „Градината на епилога", така и в по-ранните му поетични произведения, присъстват множество въпроси от предсократическо естество. Те разглеждат теми като идентичността и името, което не ни принадлежи; случайността в живота такъв, какъвто го виждаме; концепцията за съдбата; защитната черупка, която съществува само във въображението; и имплозирания свят – светът, който намалява или се разширява не благодарение на знанията или качествата на хората, а поради прогреса в човешкия живот и растящия страх от паметта.

„Не ми трябва поезия, която да не поставя под съмнение цялостната ми ценностна система." Не си спомням кой е авторът на тези думи. Независимо чий са те обаче, подобно изискване може да изглежда странно за онези хора, които възприемат поезията повече като пространство за красота отколкото за значими размисли. За тях тя представлява място за щастие и удоволствие вместо поле на конфликти. Но всъщност поезията може да бъде морално остроумна: ако желае да провокира размисъл у читателя, тя трябва дори да носи зла природа. Тя няма нужда нито да проповядва морални истини нито просто да тъгува – а напротив – трябва да бъде завладяна от ужасяващите възможности случайността да управлява закона и природната същност на човека остава нерешима (въз основа на неизменяемостта при опозиция спрямо инстинктите).