Франи и Зуи

ВЪПРЕКИ яркото слънце, времето в неделната сутрин бе такова, че хората отново трябваше да облекат палтата си - не беше възможно да се разхождат с сако, както през цялата седмица и каквито надежди имаха за предстоящия уикенд по време на мача с Йейл. От повече от двадесет младежи, които чакаха на гарата своите приятелки, пристигащи с влака в десет и петдесет и две, само шест-седем души стояха навън на студения перон. Останалите без шапки бяха събрани в отоплената чакалня, където пушеха на малки групички – двойки или тройки – и водеха разговори помежду си с академичен тон, сякаш всеки един от тях се опитваше да разреши някакъв сложен въпрос, който света извън университета е обърквал векове наред.

Лейн Коутъл носеше "Бърбъри" шлифер с явно вълнена подплата и принадлежеше към онези шест-седем момчета отвън. Или поне частично; той бе избрал да остане настрана последните десет минути точно за да избегне разговори. Облегнал се на сергията със списания от дружество "Християнска наука", Лейн пъхна ръцете си в джобовете на палтото си защото нямаше ръкавици. Беше завил около врата червеникавокафяв кашмирен шал, който почти не го предпазваше от студа след като излезе извън яката му. Изведнъж той разсеяно извади дясната си ръка от джоба и реши да оправи шала; но вместо това размисли и бръкна под шлифера си. Извади писмо от вътрешния джоб на сакото си и започна веднага да го чете с полуотворена уста.

Писмото беше написано - печатано - върху светлосиня хартия. Изглеждаше сгърчено и старано, сякаш многократно е било изваждано от плика за прочитане.
...