За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт

ЗА НАДЕЖДАТА
Веднъж, докато гребях с лодка в морето, забелязах самотна пеперуда да се носи над вълните. Вероятно вятърът я е откъснал от любимите й цветя и я е отнесъл далеч навътре. Сега тя летеше на границата на силите си, много ниско над водата. Постоянно се опитваше да кацне, явно надеждата ѝ беше да намери нещо, за което да се хване; обаче усещаше безкрайното море под себе си – издигаше се и пак спускаше... Нито една друга пеперуда не би могла да достигне брега при такива условия, но тази продължаваше своя полет, защото виждаше всяка идваща вълна като възможност за спасение. Всеки миг изглеждаше обещаващ за нея и тя очакваше нова надежда до момента, когато вече нямаше сили да маха крилете си и потънеше във водите като малко бяло петънце.

Всеки път щом помисля за надеждата, ми идва наум именно тази пеперуда сред вълните – защото след това тя кацна на края на моята лодка и успя да стигне с мен до брега; после литна нагоре и изчезна сред цветята.

Кой може да твърди със сигурност, че ако имаше способността да преценява всичко около себе си, пеперудата трябваше просто да остави крилата си?