Бандата на Андрейчика

Сирената изрева и тримата деца се обърнаха уплашени. Нейният дълъг и болезнен вой се разнесе на високо, като ту намаляваше, ту отново нарастваше. Те много добре познаваха този звук – понякога сирената виеше пронизително, а друг път им напомняше за стар змей, затворен под земята и гладуващ. Змеят тъгуваше с жалостивия си вой, молейки за хляб.

Въпреки че бяха свикнали със звука всеки ден в дванайсет часа, той винаги прекъсваше игрите им и сърцата им трепереха в този момент. Войната носеше нещо тревожно; момчетата замлъкваха и впиваха погледи в земята.

- Дванайсет - тихо произнесе Каро след като воят спря. Калин Каролев, наричан така дори от учителките си, обикновено усещаше необходимост да каже нещо при такива моменти на смущение – сякаш поемаше част от вината независимо чия е тя. На десет години беше дебеличък с руси коси и добри сини очи; почти винаги носеше виновна усмивка, защото никога не бе сигурен какво прави. Напомняше малко лъвче с пухкави бузки.

Децата въздъхнаха и погледите им отново се насочиха към плувката във водоемчето. Локомотив изпищя наблизо, но никой не му обърна внимание. Най-малкият сред тях – шестгодишният Андрейчик – загледа големите братя си предпазливо:

- Товарен триста и пет...

Той винаги желаеше да участва в играта „познай кой влак идва“, но постоянно грешеше. Никога не успяваше да запомни няколкото влака преминавали или спирали зад летището точно по това време; знаеше номерата им обаче бъркаше часовете за пристигане. Янко, по-голямият му брат го изгледа презрително:

- Не можа ли да ги запомниш? Това е двеста осем...

- Но след него идва другият... - промърмори Андрейчик недоволно проследявайки влака с черните си очички.

Отново настъпила тишина между тях докато юлското слънце силно греело над главите им , а полето около тях трептяло от маранята . Небето било безоблачно синьо , само откъм авиоградчето зад тях се появявала мрачна пелена .

Каникулите бяха започнали преди няколко дни , но настроението на тримата никак не било ваканционно . Без идеи какво да правят , те търсели шаранчета в забравеното блатце край авиоградчето , мислейки какво ще предприемат следобед./…/ Крум Джоргов