Пиеси: Стъклената менажерия. Трамвай „Желание”. Френският квартал

Преминах през много места. Градовете се носеха покрай мен като увяхнали листа, ярко оцветени, но откъснати от дърветата си. Бих могъл да спра, но нещо ме преследваше постоянно. Винаги ме изненадваше и ми идваше в повече. Може би беше позната песен или просто парче стъкло...

Погребенията изглеждат красиви на фона на смъртта. Те са спокойни, докато смъртта... не винаги е такава. Понякога тя диша тежко, друг път – с гласност; понякога дори ти шепти: „Не ме оставяй!“ Дори възрастните често казват „Не ме оставяй!“, сякаш можеш да ги задържиш! А погребенията са тиха сцена с прекрасни цветя.

Те изчезват зад гърба ми. Хората, които си срещал на определени места, напускат... когато и ти тръгнеш нанякъде. Земята сякаш ги усвоява; стените абсорбират присъствието им подобно на влага и те остават при теб единствено като призраци; техните гласове стават ехо - притихнало, но незабравимо.
Сега тази къща е пуста."