Звездна каторга. Новата Герника

Настоящият том с поезия предлага нов зрителен ъгъл към една до болка позната действителност. Това е поезия фрагментарна и релефна, вярна на традицията и новаторска по дух, интроспективна и стремителна, римуваща сърцето с разума. Противопоставяйки се на мита за прокълнатия поет, Кирил Кадийски не се колебае да се разправи със злобата на деня, да се ангажира с незаобиколимото и „да вземе страна“, защото тя винаги е страната на читателя. Еклектичен, свободен като звучене, далеч от всякакъв догматизъм, поетът има само една амбиция - да приобщи читателя към своите най-съкровени преживявания на един ясен, топъл и достъпен език.

В един свят, съкрушен и поломен отвътре, Кирил Кадийски застава лице в лице със злата съдба. Той дава израз на хаоса и го разсейва, артикулира изкусно и болката, и светлината, черпи заряд от изворите на поезията, за да обезсили чрез лириката си тлеещи войни. Поетът Кадийски няма какво да губи и прегръща авангардизма по свой неподражаем начин, срязвайки с поетическата си ножица бодливата тел, която огражда крепостта на канона. Освен сборника „Звездна каторга” книгата, която държите в ръцете си, съдържа и второ издание на сборника „Новата Герника”, преведен на френски език от Силвия Вагенщайн. Френската критика нареди „Новата Герника“ сред акцентите в литературния живот в края на 2024 година.

„Кирил Кадийски е несъмнено най-големият съвременен български поет, окрилен лирик... Неговият вик е непоколебим, той помни всичко, но не ни лишава и от смътна надежда, дори когато злото е навсякъде край нас... Той дълбае в непроницаемото, затова думите му отекват като изстрели, чийто тътен не заглъхва. Неговата „Нова Герника“, следвана от „Под синьото небе над жълтите жита“, е шедьовър”.

Жан-Пол Гавар-Пере

„Краят на света и краят на нашето съществуване остават основни теми в творчеството на лауреата на наградата „Макс Жакоб“... Кадийски в никакъв случай не живее в кула от слонова кост. Агресията от страна на Русия в „полето изранено“ на Украйна го е вдъхновила за две балади...”.

Ерик Ноло