Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че нова Русия не ни е необходима и никога не сме я искали. Искаме само старата Русия: имперската, която беше по един или друг начин заплетена в собствените си дела. Няма какво друго да си представяме. За нас бъдещето изглежда като миналото.

Но имам ли право да говоря от името на народа след всичко случило се? Не предвидих нито войната, нито фактическото одобрение на хората към нея. Сега съм в политическа миграция и в родината ми съм обявен за чуждестранен агент и издирван. Кои всъщност са „ние“? Може ли да се определи този търсен „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“? Какво общо има между всички живеещи там освен задължението да плащат данъци на Кремъл и готовността да жертват живота си за него в конфликти?

Тези въпроси остават без отговори.

Въпреки това понякога усещах сложни чувства, болезнени точки и стремежи у моите съграждани, които сякаш служат за общ знаменател между много различни хора. Когато свързваш статиите във времева последователност около трансформацията на Русия от страна с амбиции за нормалност до държава, която отказва нормата – те започват да наподобяват истински дневник на масовото съзнание.

Дневникът на падането в черна дупка.

Несъмнено страдахме по империята; мизерствахме по величието й. След като Западът не успя да ни приеме, желаем поне страхът му от нас както някога.
Останахме безправни мравки у дома си, но все пак мечтахме поне малко гордост с нашия мравуняк.