Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков "Когато бях Хемингуей" следва да се приема с пълна сериозност и буквално. Всекидневният живот на Петков стреми да го впише в рутинната действителност, опитвайки се да го укроти сред обикновеността, но отец Николай не позволява това. Той създава реалности, които са по-истински и значими от самата действителност.

Въображението представлява процес на генериране на активни образи, които отразяват разнообразни жизнени динамики, включително тези на техния творец. В тях няма нищо измислено или мъртво; те представляват света, в който живеем. Затова Николай Петков осъзнава, че историята не е просто разказване за него – тя разкрива неговата същност; принадлежи му изцяло, но може да бъде споделена и интерпретирана от други хора. В такъв контекст историята не трябва да бъде измисляна – тя трябва да се оформя по различни начини и затова е важно кой я изгражда. Подобно на една от героините в произведението му, той е предопределен за оцеляване и разказване; душата му напомня "като магарешки бодил" - полезен макар че изглежда неподходяща за цветя.

Нищо в живота на отец Николай не е фантазия. Той не композира истории лежейки безгрижно у дома си; дори с ограничените си средства е пътувал през половината свят - пешком или каквото друго му попадне - и говори само за преживелици, които истински е изпитал. Мастеркласът му всъщност се крие във въздържането: „в голямата литература пропорцията между казаното и неизказаното прилича на тази между видимата част и невидимото дъно на айсберга“.

Георги Каприев