Поразените

Група жени, чийто съпрузи са загинали, се отправят в студеното февруарско утро към мястото на престъплението. Сняг пада и жените мълчат. Те наподобяват черни мироносици, но не за да донесат радостна новина, а за да видят ямата, където телата на техните мъже и бащи са покрити със сгурия. Снегът не остава върху този черен кръг; той се топи. Всичко около тях е бяло, докато този кръг остава тъмен.

Историята разказва за три жени и едно дете, които преминават през трудни моменти от нашата история. Те са засегнати от тоталитарния режим, наложен след съветската окупация след преврата на 9 септември.

Всички ние – родените преди '89 година и тези след това – сме повлияни от тези събития по начин аналогичен на последствията от Чернобилската катастрофа. Степента на щетите тепърва започва да става ясна и всички знаем колко тежки са те.

Но действително ли „Поразените” страдат?

Това беше въпросът, който ме измъчваше и успокояваше едновременно по време на писането за трите жени и детето.

Какво означава поражение и какво победа?

Прочутият цитат на свети апостол Павел постоянно звучеше в ума ми: „…силата ми изцяло се проявява в немощ...”.

Кой е истински силният според Бога – онзи, който тихо плаче в себе си или този, който безсрамно празнува?