Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико се вярва, че с времето възрастните намаляват размерите си, за да заемат по-малко пространство на земята, където са живели дълго. Също така те могат да станат капризни или почти напълно да откажат споделянето – техният личен свят на спомени постепенно става твърде ценен в настоящето.

Гласът на авторката, която вече е на същата възраст като Хесуса Паланкарес, плавно преминава един в друг, подобно на смесването между историята и фантазията. Двете обитават улица „Сур“ 94, горе под покрива – последното убежище на Хесуса. Тя го оформя с летви, тухли и парчета плат; макар че има котлон, прави малко огнище върху пода и окачва своите фусти на канапа като завеса – широка завеса от много плат, която отделя леглото от останалата част от бедната стая; там се вижда дървена маса, използвана както за гладене, така и за хранене; под единия крак на масата стои тухла за опора; в ъгъла са наредени светците – същите онези от предишния квартал – а сред тях е свети Младенец Аточа с яркия стебло лейуцена…

Гласът не осъзнава колко близо до изповед е стигнал но остава страстно свързан с живота. Въпреки това именно този дом излъчва нов живот чрез неназовима болка и сила. Ден преди заминаването си Хесуса казала: „Хвърлете ме навън да ме изядат кучетата! Не ми помагайте! Не желая нищо никому“. И добавила: „Оставете ме сама” - тези думи подсказват моментът когато човек страда толкова силно , че не може да преустанови мизерията си дори когато е близо до смъртта и отказва помощта даже от протегнати ръце…