Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде е дошъл този божи дар у медвенското овчарче Джендо. Може би в продължение на векове, докато сме били под робство, някакъв ген е останал скрит и търпеливо е очаквал своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо дали това е възможно или не - "Записките" са пред нас и ще живеят дълго.

В българската литература има много по-изящни произведения с по-гладки фрази, но нищо не може да се сравни с "Записките". Когато ги прочитах отново, ме обзе тревога относно реакцията на съвременния читател – нетърпеливият и малко четящ българин. Ще притежава ли той смелостта и търпението да завърши този епос? И още по-важно – ще успее ли да види себе си в него? Сигурно ще му бъде трудно да осъзнае колко примитивен и труден е бил животът на тези деца и юноши из Балкана и Добруджа. Ако читателят проявява интерес, вероятно ще трябва да се запознае с речниците, за да разбере многобройните турски термини в книгата; а ако успее въпреки езиковите пречки, ще признае богатството на езика на Захари Стоянов спрямо нашия съвременен.

Захари Стоянов остави следа чрез своите записки – те ни карат едновременно да се радваш и чувстваш засрамен, както и да изпитваш смях или сълзи над собствената си съдба. Той почина само на тридесет и осем години; говорят дори за отравяне като причина за смъртта му. Вероятно така го постигнаха – от благодарност.

Сега Захари Стоянов вече не е между нас; няма никого подобен нему, а бъдещето остава несигурно - дали нови творци ще се появят или просто ще останем сами без тях.