България... една човешка длан

Есен

Сбогом, изрекох.
Ако така си решила,
добре…

Мила моя,
Като мигновени чайки
се срещахме тук случайно.
И звездите –
колко много звезди
ни обгръщаха вечер…
Но светът е променлив,
види как двете следи по пясъка
изчезнаха,
отдавна ги няма.

Последните думи заглъхват далеч,
непроизнесени,
както и преди.
Есента –
есента,
тя премина оттук,
разпръсвайки жълтите листа.
Аз съм заловен.
Осъден.

Зная –
ще загина
в огнената жар на любовта.

Вятър духа
и храсти влачат краката ми.
Хоризонтът свали капишона си
като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл в сълзите.
Ставам едно с вечерния мрак.

Горя.
Изчезвам сред дима,
както изчезва
еретикът, осъден на смърт,
както лодката потъваме
в бурното бездно,
както брегът затихва в тъмнината.
Сбогом, казах.
Ако това ти е решението -
добре…
Сбогом, сбогом!
И морето реве с всичка сила –
това Черно море.