Нощем с белите коне

Той лежеше в тъ darkness, а сърцето му бе неспокойно. Изведнъж си спомни белите коне – сините и бели коне, в една нощ, която изглеждаше невъзможна – гъста като кръв и студена като стъкло. Ноздрите им бяха изящни, отворени като очи, а шията им беше опъната с грация. Той осъзнаваше много добре причината да желае да притежава картината; това всъщност беше неговият първи спомен – нещо, което детските му очи бяха зърнали с удивление. Светът не се е разкривал пред него постепенно или плавно; той не се е появявал от сенките нито пък е бил оформен от хаоса. И дори ако така е било – той не го помнеше. Светът се откри пред него както театрална завеса се разтваря. Тогава видя синята нощ и белите коне, които ясно чуваше как тропат с железните си копита. Висок кабриолет със здрави седалки и дървени облегалки подскачаше по неравния път. Спускаха се през някаква затънтена планинска клисура; конете тичаха равномерно, в началото виждаше само техните гърбове и остри уши. Те продължаваха надолу сякаш за вечност, все едно пътуваха към някакъв друг мрачен и подземен свят. И въпреки че беше нощ, всичко му изглеждаше невероятно ясно.