Дневник на една изгубена обич

Вярата не представлява знание, а е начин, по който човек живее в състояние на незнание.

Ерик-Еманюел Шмит успява да изрази универсални истини чрез лична и интимна изповед, докато преживява загубата на близък. Читателите лесно разпознават себе си в неговия опит. Основната идея е, че животът е красив и продължава напред.

След над 30 свои произведения, публикувани в България, авторът отново споделя с читателите си част от своя богат вътрешен свят и обкръжение – семейството си, отношенията с баща си и начина на живот. Въпреки тъжния повод - смъртта на майка му - Шмит умело преобразува болката си във вдъхновение за „дълга към щастието“, който тази забележителна жена му оставя като урок за живота: страст към изкуството, чувство за хумор и култ към радостта.

Разглеждайки собствената си мизерия, възрастният Шмит ни предоставя поглед върху света си, където силната връзка между детето и Мама (с главна буква) доминира. Творчеството му служи като спасение от дълбините на скръбта…

Както в предишното му произведение „Нощта на огъня“, той отново използва лични преживявания по време на траура след изгубена любов до предаване на универсалните теми; всеки читател може да се идентифицира с тях. Същността остава – животът е чудесен и продължава.

Спомняйки си срещите ни през последните петдесет шест години, усещахме сила и спокойствие един до друг сред един свят пълен със сцени под нашите стъпала. Майка ми осветяваше мен; аз я озарях нея – сияехме непобедими и тъмнината бягаше пред светлината ни.