Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В началото на прехода към демокрация в България след 1989 година, възраждането на маргинални автори и техните произведения преживя истински бум. Литературната сцена постепенно се трансформира, като обозначава нови явления, които преди това поради идеологически причини са били пренебрегвани. Въпреки добавянето на тези детайли обаче не се промени съществуващото напрежение между централните и периферни позиции - центърът остана такъв, докато периферията значително се разшири. Продължихме да възприемаме периферията чрез утвърдените идеи на централната литература.

Сега ще опитаме различен подход: вместо това ще разгледаме централното място през перспективата на периферията. Всъщност целим да го прочетем наново, за да активизираме дълбоко забравени конфликти от годините назад, свързани с академичния свят и учебниците. Но до каква степен всъщност помним тези конфликти? Има ли памет за сблъсците между доктор Кръстев и Йордан Маринополски или между Пенчо П. Славейков и Йордан Маринополски? Често мнението на Маринополски е сведено до "изцепки". Нашата литературна памет поддържа победителите; но Йордан Маринополски принадлежи към губещите. Следователно целта на следващите страници е да проследим хронологията на едно литературно поражение както в личен план, така и в творчески аспект. Това няма как да стане само чрез съчиненията в многотомни издания на класиците или малките никога непреиздавани брошури от нашия герой Маринополски. Ще разглеждаме критиката основно като последователно усилие проявяващо се най-вече в литературните и обществено-политическите медии. Тя преминава през различни автори и произведения благодарение както на известни писма, така и мемоари за междучовешки катаклизми – успехи и провали. За всички герои в тази книга литературата е представлявала живот сам по себе си; критиката е била жизненоважният механизъм за нейното дишане.