Бейби Лъжкиньо. Тъмни разкази

Убийство по особено жесток начин

Къщата стоеше наклонена, сякаш след няколко чаши ракия. По стените имаше дълга цепнатина, която се разпростираше от основите до прозореца. В мазилката беше вплетен бръшлян, който откъртваше парчета. Под него се виждаха тухли — като скелет или гръбначен стълб с хоросан вместо хрущял между прешлените. Имаше и розов храст, опитващ се да прикрие старостта си — нещо като лошо нанесен грим или червило на изморени бузи.

Но все пак това бе къща.
Тя мечтаеше за ремонт: варосване, нови сини рамки около прозорците, пердета и подредба на керемидите. Искаше коминът ѝ да бъде изправен... След това обаче спря да мечтае и просто слушаше как сама се руши; звукът напомняше на хрупане, съскане и пукане.

През есента в двора дойде котка с огромен корем. Тя роди малките си и ги научи как да оцелеят преди да ги остави сами; те успяха сами но бързо избягали от миризливата къща - котките са чувствителни към чистотата.

Зимата донесе хора! Къщата сякаш оживя – мъж, жена и три деца я населиха. Първата работа на мъжа беше да поправи табелката на входа: "Образцов дом". С времето той направил стаята по-уютна; децата внесоха матраци а жената запали огън в тенджерата – ароматът напомнял готвене смесено със човешка пот. За нуждите си излизаха навън говорейки странно звучащ език.

Скоро след тяхното пристигане всичко започна активно да функционира: мръчни мъже идваха и си тръгваха бързо; домакинството растеше с нова посуда — две тенджери и леген в кухнята. Децата доведоха куче у дома.

Жената купила жълт комбинезон за работните дни; мъжът копал дълго време в градинката зад къщрата докато течеше вода от новия кран вътре.
Междувременно тя премахнала бршляна от мазилките а той оправил покрива...

След известно време женската компания излезла извън пределите на дома без завръзка нито веднъж повече през деня… Когато никой не тичал за топлина зимната студ ни убиваше тихо… Мъжът остава сам вечер горещайки пушека от цигарите сред захаросани остатъчни хранителни деликатеси върху замазани вестници които кучето лижело нетърпеливо…

Времето валяло нежно над останките във двора когато забравена друга жена му посетила…
Той постлал свеж лист печатан материал назначавайки ползотворния момент докато гласове обсипвали въздуха….
Нейните тела били прибрани несигурно вече знаели история подобна … Но настъпили трудности относно истинността на привидения...

Наистина крайност е срещала единственото което остава...
Бурните думи пробуждали злоба у него ... "Не лъжете!"

Според слуховете правопропорционално непознати гледаха кой що ходело там!
Изведнъж страстния шум заглушавал недоволствa... Припадък затруднил нормални действия.. Чувства напрегнали атмосфера ...

Докато борба бушува между духове така наречени.... домуването попада позорно!
И убийството произтича под контекста “не”;
За момент свирепият инстинкт увековечава решението …
А съдник отказвал поредният миг!

/.../
Мария Станкова