Изгубено време

Не можех да си припомня собственото минало и затова бях принуден да разчитам единствено на историите, които другите ми разказваха, за да разбера кой съм. Моето самоусещане се изграждаше изцяло от думите на околните. Каквото и да ми казваха, трябваше да им вярвам. Нямаше време за губене - веднага трябваше да приложа всичко чутото, за да запълня празнотата в ума си. Например, ако чуя, че на двадесет и седем години съм извършил насилие над шестгодишно дете, щеше ми се наложи отново да преосмисля себе си през тази болезнена призма. Лицето ми в огледалото непрекъснато щеше да претърпява промени; всяка нова информация би добавяла още едно измерение към моето самовъзприятие.