Четвъртата власт. Кн.4

Ако някой бе казал на Светослав Илчев че тия шейсет реда, които му предложиха да напише от вестника на Августин Сокеров - "Ниво" щяха да са от национално значение щеше да го вземе за луд. А и как да не го вземе, след като бе изписал през последните години томове - близо хиляда страници текст, за които се изискваше жесток къртовски труд. В годините на прехода писателската професия девалвира, срина се буквално -телевизията я помете - никой - вече не четеше, тиражите бяха нищожни - петстотин бройки, най-много хиляда, ала и те не се продаваха. Мизерията, всенародната, страшна, зашеметяваща мизерия свърши останалото. Хората нямаха пари за вестници, та какво остава за някаква си там литература, за каквато и да е литература. Маса писатели полетяха към дъното, отидоха на майната си, дето се вика, изчезнаха безследно. В това отношение можеше да се окаже, че оплютия някога социализъм е бил нещо като нов златен век за българската литература. При социализма се четеше, имаше глад за книги, глад за познание. В социализма всяко едно момче с повече труд и старание можеше да стигне до писателските среди, да се зарови в литературните дебри, школи, течения, да стигне до литературната естетика, до сложните характеристики на метафората, на куплета или на белия стих, да потъне в класиката, да речем в Шилер, или в Гьоте, в Шекспир, да поспори за акмеизма на Ахматова или имажинизма на Серьожка Есенин, а защо не и за футуризма на Маяковски, комунистите-модернисти боготворяха Маяковски, неговият марш - леви, леви, неговият скандализъм. Поетите се изграждаха бавно, минаваха трудно през стъргалото на комунистическата цензура, ала същата тази цензура даваше простор на формата при социализам, на перфекционизма и на изтънчеността, на лекотата и на финеса. Литературата се делеше на селска и градска, на интелигентска и урбанистична, на европейска и съветофилска, битката за слава бе страховита, бе изключено посредственик да мине през десетките препятствия, които ме се поставяха. Онова което бе признато бе винаги на ниво - Матев, Джагаров, Геров, Фотев, а да не говорим за Далчев, бяха високи топки в поезията, преспокойно можеха да застанат до всеки един европейски поет -до Салваторе Куазимодо или до Унгарети, до Павезе и до Монтале. - Защо се получаваше тъкмо така - мислеше си понякога Светослав Илиев. Защо зловещият подтискащ социализъм с неговите комисари и гаулайтери успя да роди такива забележителни поети, а свободата, а демокрацията у нас съсипа всичко и извади на показ бездарието в най-оголения му вид. Потрес до ужас - вместо фотевото "Господи колко си хубава" най-долнопробна чалга, вместо геровото - недей умира преди мен, защото в оная страшна бездна..., или онова другото негово гениално - има ли разум в тебе, природо, никакъв разум няма, звездната нощ се надвесва над мене - черна, дълбока, голяма - славитрифоновото - седем, осем и ще си паднала... Какво става - дивеше се често Илиев - защо свободата, така жадуваната свобода отвори пред тоя народ бездната на посредствеността, на алчността, на грабежа и престъплението? Или те бяха само дремели в него и в момента, в който всичко се разгради ела да видиш - кич, гадост, агресия, канибализъм, ужас. Истинските поети измираха, а на тяхно място се пръкваха имитатори, жалки, най-долнопробни, които, без да се свенят, крадяха класиците, иди че ги съди, държавата не може да осъди един крадльо, та какво остава за плагиат, за имитатор -смешно, за истинска поезия можеше да си говориш само мислено. Свободата, демокрацията изтръгна из недрата на тоя народ най-низките му страсти, при това не в големия, в дионисиевия, в едиповия смисъл, каквито ги виждаше някога Ницше в "Произход на трагедията", а в най-мерзкият им, в идиотския и безсмисленият им вид, новите варвари нямаше как да измислят, както някога бяха измислили гърците великите си олимпийски богове, които да ги облагородят, богове на тоя народ ставаха мутрите , с прякори на животни и растения – крокодила, лисицата, черепа, моркова, картофа. Понякога Светослав Илиев имаше чувството, че тоя народ заслужаваше участта, която някога бе описал на прочутия цар Мидас, демонът на великия бог Дионис, дясната му ръка Силен. Цар Мидас, според преданието, преследвал дълго време в гората стария другар на Дионис - Силен, а когато най-сетне го хванал го запитал следното:
- Какво трябва да предпочете човек и да уважава най-много?
Демонът Силен мълчал, а когато все пак Мидас го принудил да проговори избухнал в див смях и му казал:
- О, нещастен представител на мимолетна и злочеста раса, дете на случайността и на страданието, защо искаш да ти кажа онова, дето за теб би било най-добре никога да не знаеш!
- Какво е - настоял обаче онзи нещастник и тогава демонът го довършил.
- Не е трябвало да се раждаш - казал му - най-добре е да не съществуваш, да си нищо, а след всичко това, което сега ти казвам, най-доброто, което можеш да пожелаеш е да умреш веднага.
Понякога Светослав Илиев имаше чувството че бе стигнал тъкмо този момент, бе го стигнал не само той лично, а и мнозина други, без даже и да го съзнават. Често ерудицията му, страховитата му енциклопедичност го задушаваха, караха го да се мята в бездните на познанието, да тръгва от началата на времето, от ловните полета на първите хора, (защото цивилизацията, човешката цивилизация е плод на кървавата саморазправа на човека с животното, тя е плод на едно изначално убийство, в това се състои и нашия първороден грях), да преминава през стотиците религии и цивилизации, през шпенглеровия кръговрат на културите, през всички средновековия взети заедно, за да се върне наново пред сократовото - "знам, че нищо не знам", това е, или още по-точно, както философът го е казал - не знам, а само си спомням, душата ми отнякъде си спомня, а аз съм всъщност онова пиндаревото – “сянката на един сън или платоновото време, “като една разбунена картина на вселената”.../.../
Александър Томов