Писмо от Острова. Стихове

На Острова снегът е мимолетен –
срама не скрива на разголеното лято
и то прекрачва с нагло неприличие
в салоните на есента и зимата.
Тук реките не познават зимен сън –
смрадта от раните промити на нощта
отнасят в контейнерите на морето.
И аз се закачих за миглите
на Лондонското око на Мерлин Ентъртеймънтс
и се издигнах до бялата брада на облаците –
а птиците на моя смях небесен
крилете си прозрачни разпериха над Темза.
Питате защо побягнах
от свойто топло ъгълче самотност –
за да потърся кът уютен
в горите на мълчанието островно
за болните си спомени.

***

Бели облаци пъплят
над зеленото лято край Кроули –
стада без овчари,
без кучета-вълкодави
(вълците отдавна са емигрирали,
за да се спасят от скуката…).
Тук никой не чака
слънцето да слезе на една гега до хребета,
за да връхлети медният звън на стадата,
които се спускат от планината.
Тук никой не е изпитвал властта
на надменния поглед на овчарските кучета.
Все по-често сънувам старите дъбове,
под които селското стадо пладнува,
а аз, извадил цафара,
с горските птици разговарям…