Апотеоз на меланхолията

Тази творба представлява лиричен самоотчет на един от най-значимите зидари в съвременната българска култура и отразява трудния процес на развитие на душевността днес – сложна, несъответстваща, нестабилна и противоречива. Освен това, тя е хроника за развитието на модерната поезия, която преминава през освобождението си от традиционните ритмични структури към все по-дълбоката discordia concors на свободния стих, стремящ се към непрекъснато изчезващата вътрешна хармония. Това е преходът от юношеските усещания към зрелостта на духа, който с натрупания опит пред лицето на неразгаданите загадки за времето, любовта и съществуването ни.

Изключителното творчество на Цочо Бояджиев не може да бъде разделено на отделни компоненти; то е динамична творческа сила с множество значения. Неговата поезия образува цялото заедно с философските му размишления и преводи, както и фотографиите му. Но какво точно представлява това цяло? Какво го прави толкова многопластово и жизнено? Необходимо е да осъзнаем, че пред нас стои ренесансовият художник – разбуненият дух без пространствени или времеви ограничения, способен да трансформира собствената си произвеждана енергия. Цочо Бояджиев възражда Природата чрез Човека, който отново се явява изпълнен със удивление и светлина в постоянно нова духовна ситуация. Според думите му в първата му поетична книга „Пясъчен хълм“: „И все по-ясен и неуязвим е моят свят.“