Манфред

В своя труд "История на английската литература" проф. Марко Минков отбелязва, че след публикуването на "Манфред", Байрон става представител на своето време и заема важно място в европейската литературна сцена. С изразеното в поемата титанично отчаяние и вулканичните страсти на главния си герой, а най-вече с неговата несъкрушимост, той завладява въображението на поколение, разочаровано от неуспеха на Френската революция и изморено от Наполеоновите войни. Според някои критици именно той е личността, която най-силно олицетворява характерното за романтизма бунтовничество.

Както повечето вечни произведения в поезията и изкуството като цяло, "Манфред" носи в себе си образа и съдбата на своя автор. Може да се каже, че Байрон присъства във всичките си творби - той е Чайлд Харолд, Дон Жуан и героите от ориенталските поеми; но същността на байронизма – уникалната дълбочина на световната скръб – е най-ярко отражение в "Манфред". Страданието там е непоносимо, неизлечимо и трудно изразимо. Причините му са обгърнати в мистерия, която нищо не може да разсее. Изглежда сякаш самият живот е коренът на мизерията и единствено смъртта би могла да сложи край на тази болка.