В наказателната колония

След Втората световна война, Кафка бързо става известен и се утвърдил като класик на литературата, наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, които са считани за „тримата влъхви“ на модерната епоха. За него са написани хиляди страници – както положителни, така и отрицателни – което значително надминава обема на неговото ограничено и незавършено творчество.

Авторът описва своя труд като „форма на молитва“, метафизичен опит да се уловят неясните видения. Това е едновременно забранена и необходима дейност; в крайна сметка това е безуспешно усилие да се разгадае мистерията на съществуването чрез силата на словото. Творчеството му представлява не само акт на писане, а преди всичко изразява душевно състояние, интензивност в възприятията и отношение към света – начин на живот. Самият той споделя: „Аз съм писател дори когато не пиша.“

Разказите му рисуват сложен психически ландшафт с променяща се перспектива - понякога близка, а друг път отдалечена, подобно на поглед от птичи полет. По този начин Кафка изгражда свят-притча, където отчуждението постепенно расте. На преден план излиза абсурдното и необяснимото – онова, което убягва от логическото осмисляне и води до деформация у човека и обезценяване живота му. Въпреки простотата в стила си той напълва своите разкази с множество значения, които всеки читател открива самостоятелно. Според Алфред Дьоблин творчеството на Кафка притежава строг реализъм комбиниран с подземни тайнства именно това прави произведенията му толкова привлекателни.