Апокалипсисът е дело лично. Разкази

Всичко продължава, но не за дълго. Това е най-добрият ни живот. Раждаме се, раждаме деца, срещаме и се разделяме помежду си. Всеки от нас събира важните въпроси за онзи миг на прехода. А в междувремието работим, гледаме телевизия, скачаме с парашут, пишем безсмислици, ядем три пъти дневно, стискаме си пъпките, имаме авантюри наляво и надясно, купуваме перални машини; плачем и четем приказки на децата си; понякога проявяваме агресия към половинката; отделяме въглероден диоксид и пот; шепнем молитви и грешим; действаме разумно поради глупостта си или постъпваме неразумно от мъдрост. Скачайки без парашут от седмия етаж лекуваме махмурлука си с още алкохол. Страхуваме се от дреболиите и игнорираме сериозното; женим се за хора против волята си; повишаване температурата ни тревожи; разпространяваме слухове и вируси; изпитваме страхове или хленчим.

Разказите в "Апокалипсисът е дело лично", плетящи мрежите на езика на съжалението, разглеждат универсалния натиск на ежедневието върху човека (както показва диптиха “Дъждовният есенен ден”). В този контекст Фенерски успява да придаде изключително добра форма - без ненужно назидание или крайни противопоставяния между образите. Темата тук е именно разминаването между хората – това нежелано дистанциране не произтича от ничия вина или съдбоносна причина. И все пак то изглежда като основополагающа материя и първоизточник едновременно." - Борис Минков