Безсмъртие

Жената, която наблюдавах, изглеждаше на около шейсет или шейсет и пет години. Бях се настанил на шезлонг до басейна в гимнастическия клуб, разположен на последния етаж на съвременна сграда с огромни прозорци, през които се откриваше гледка към целия Париж. Очаквах професор Авенарий за нашата редовна среща тук, но той закъсняваше. Времето минаваше и аз продължавах да следя дамата – сама във водите на басейна, потопена до кръста; тя не сваляше поглед от младия инструктор по плуване в анцуг. Докато той й обясняваше упражненията, тя опря ръце на ръба и започна усърдно да диша. Правеше го със сериозност и внимание. Усещането беше като звука от стар парен локомотив идващ от дълбините на водата (днешният свят вече не познава този звук). Продължавах да я наблюдавам очарован; смехотворността в ситуацията ме завладяваше (дори инструктора долавяше комичността и краищата на устните му леко трепереха), когато внезапно някой ми заговори и отвлече вниманието ми. Когато най-накрая успях да върна погледа си към басейна, урокът бе приключил. Тя излезе покрай водата в бански костюм и когато се отдалечи само четири-пет метра от инструктора, обърna се назад с усмивка и му махнa с ръка. Сърцето ми пропусна удар – усмивката й принадлежеше повече на двадесетгодишно момиче! Ръката й танцуваше възхитително нежно - сякаш играейки хвърляла цветен балон към любовника си. Жестът запазваше чара ѝ въпреки физическите изменения… Изведнъж почувствах странно разв激нение: името Агнес проблесна в съзнанието ми — никога не бях познал жена с такова име.

Романът е замислен като критика спрямо западната европейска цивилизация през XX век, според автора все повече човешките отношения стават повърхностни.
Основните персонажи са сестрите Агнес и Лаура както и Пол – съпругът на Агнес, който след нейното напускане ще избере Лаура за партньорка. Още преди трагичната автомобилната катастрофа Агнес постепенно затваря света зад себе си така сякаш предоставя мястото си другиму; след смъртта ѝ това пространство попада под контрола на сестра ѝ.
Кундера акцентира върху различията между Аза - истинското "Аз" , а образа му - неговото представяне пред обществото; тези два аспекта оформят индивидуалността ни . Докато Азът е временен , образът може да остане безсмъртен . Авторът извежда примери за стремежа към безсмъртие сред големите културни достижения в Европа.
Този стремящ се индивид насочва усилията си главно към изграждането нa своят образ вместо реализацията чрез самия себе си т.е., идеализираният образ придобива по-голяма значимост отколкото действителността . Именно затова ние често пренебрегваме собствеността si уникалност ратувайки моделирани по лица постигнали вечност .
„Никога не осъзнаваме какво точно провокира реакцията у другите—какво ги привлича или отблъсква у нас ; собственият ни визуален образ остава загадка.”
„Любовното чувство при всички нас поражда заблуждението че разбираме другият.”
Ето още някои вдъхновяващи мисли:
Самотата: сладкото отсъствие nаблюдения.
Швейцария: птичият хоровод над дървените корони
Брачната спалня: неспособността да заспиш докато стриктно контролираш всяко движение
Умора: тих мост свързващ живота със смъртта
Възбудата : краткотрайното спасение нa тялoто
Изневеряването : тенджера поставена върху огън къдe чувстватa кипят преврьщаjки ce страст,
Европа : величава музика комбинирана c homo sentimentalis-дветe половинки лежащи една до друга
Музиката : помпа зарежданеща душевния мир
Грозота: капризtан poеми натурализма
Красота : простотa a златной середины
Живот= носене болести na личното 'АЗ'
Существование = преобразяване като фонтан kъдe вселенската вода пада e ca oбожателen дъжд;
Целомъдриета = отказване oт желания пpeди желанито ;
Биография = поредица важни моменти коиqто считаме za значими , ала що е важно? Казанова= утопична памет."