Сънят на сенките: Книга на мъртвите

„Мило дете, все по-малко оптимистични думи мога да ти дам относно бъдещето на нашата страна. С времето осъзнавам, че бедността не е единствената причина за нашите страдания. Престъпленията, алчността и корупцията навсякъде около нас, дребните измами, фалшивите стоки, замърсените зеленчуци, разрушаването на уличното осветление и пейките в парковете - всичко това не произтича само от материалната ни недостатъчност.

По-правилно би било да кажем, че именно тези проблеми водят до бедността ни. Духовната ни impoverished съществува преди физическата такава. Тази ситуация не е нова; тя има дълбоки корени в миналото.

Както знаеш добре от историята на древните цивилизации благодарение на почитта към мъртвите имаме информация за тях. Нямаше как да узнаем за Египет без пирамидите или за траките без техните гробници. Не бихме научили много и за етруските или римляните.

Почитането на покойниците показва надеждата и желанието народа да продължи напред с увереност в своето бъдеще. Когато обаче един народ живее ден за ден без перспектива, той губи нуждата от споменаване на своите мъртви.

Задавам се въпроса: къде са погребенията на българските ханове и царе? Какво стана с гробовете на Паисий Хилендарски или Левски? Защо тракийските некрополи оцеляват през вековете докато българските изчезват?

Сякаш сме оставяли покойниците си забравени като животни в канавки... Въпросът може да звучи тревожно и самият му отговор е още по-тревожен - няма смисъл да търсим решения във вечния мрак на миналото...

Тук виждаме бурени и опустошение - унижена памет с изгнили кръстове и заличени имена. Това положение е недопустимо даже сред най-бедните държави!

Древноримската пословица казваше „смъртта възпитава добродетел“, но ние явно забравяме значението й след загуба - просто зачеркваме хората завинаги без никакъв знак или помен.

Защо тогава се учудваме когато другите проявяват неприемливо отношение към нас? Как можем да очакваме уважение отвън при условие че сами пренебрегваме паметта на великите личности?

Не зная какво друго да кажа освен факта, че едно дърво не вирее без корени… А мъртвите са точно нашият основен фундамент.“
Стефан Цанев