Арттерапия и анорексия. Практика в мултидисциплинарен екип

Натали Бон-Перо работи като арттерапевт в университетските болници на Марсилия, включително „Ла Тимон“, „Сент Маргьорит“ и „Салвадор“.

Нейната книга, озаглавена „Арттерапия и анорексия“, обобщава дългогодишния й опит като част от мултидисциплинарен екип, който се занимава с пациенти страдащи от анорексия. Тя представлява своеобразна "програма" за работа по арттерапията, която е щедро подкрепена с примери от терапевтични сесии. Методологията и психоаналитичните основи са изложени на достъпен език.

Специално внимание заслужават мненията на медицинския екип, включително професорите Бернар Виалет (ендокринолог), Франсоа Поансо (детски психиатър) и д-р Катрин Самюелиан-Маса (психиатър).

„Историята на разбирането за това заболяване преминава през различни етапи. В периодите преди научната революция, които можем да наречем преднаучни и които съвпадат почти със завършването на XIX век - когато У. Гул в Англия и E.-Ш. Лазег във Франция описват анорексия нервоза – вече вероятно е имало случаи на подобно състояние под друга форма или интерпретации. Жените светици, жертвали себе си заради другите; мистиците с техния аскетизъм; тези жени, които постят или провеждат гладни стачки – повечето вероятно са били анорексички още преди термина да бъде въведен. Вероятността тази патологична реакция да интегрира културните влияния на времето изглежда висока поне що се касае до начина ѝ на изразяване. В периода след клиничното описание анорексия нервоза бива разглеждана последователно като хистерична проява („хистерична анорексия” според Лазег), невротично явление от страна на психоаналитици или хормонално нарушение според ендокринолозите; други я класифицират като атипична психоза... Всички тези теории скоро отпадат поради тяхната схематичност, която не успява да улови цялостността на синдрома и неспособността им да предложат ефективни терапии за голяма част от пациентките.

Днес има известен консенсус относно разглеждането му като комплексно заболяване с физиологични, психологически и социални компоненти. Счита се че то произтича от взаимодействие между генетическа уязвимост (вероятно многогенна) и фактори от околната среда. Освен това самият синдром притежава силна склонност към самоусилване благодарение както на механизми свързани с пристрастяването така и мозъчните последствия вследствие недохранването.”

Из книгата