Зеленото птиче - Разкази

Помниш ли как тичахме след Елена, която се разхождаше из света - не знаем защо и накъде? Сега тя е спряла (само за миг) под старата маслина, с розови очила на носа и те наблюдава. Или може би не само теб – погледът ѝ обикаля околността в опити да намери онзи Костадин, с когото ще избяга. Не бягайки от нещо, а стремейки се към нещо – реката, хлебарницата или всеки бар, пълен с непознати хора, които пробиват дупки в масите със своите погледи. Няма начин да видиш къде точно гледа тя зад тези странни розови очила; просто върти глава и слуша вятъра. В тази книга има много вятър – бушува и удря, докато открие болката и я запрати сред забравата, откъдето никога няма да се върне. Никога повече. Чудиш се защо са ѝ нужни розовите очила – ами защото през тях светът изглежда закръглен и мек, без остри ръбове; дори зелените богомолки изглеждат нежни и любящи.

Иван Вакрилов